По време на война такива хора те убиват

Поредният „подвиг“ на лицемерните, двулични, некадърни, но безпардонни хора, които не се спират пред нищо, за да постигнат целите си, все по-често не ми дава покой.  Не мога да се примиря, че това е нещо като вълна, която те залива и спиране няма.  Не разбирам възпитанието на тези хора и единствената им способност – да ти забият нож в гърба или да чакат само да отминеш, за да излеят помията си по твой адрес.

В мирното ни съществуване такива хора предизвикват поражения, които по време на война се наричат само с една дума – смърт. Ако сме във война, такива хора те гръмват без да им мигне окото, забиват ти  истински ножа в гърба и не просто те предават, а вървят напред без да се интересуват от броя на жертвите, останали зад гърба им.

Ето заради това, още повече не разбирам как интелигентните продължават да ги търпят и да им правят път и как тези хора си живеят, неспирани от никого и дори поощрявани незнайно защо от някого. Чудя се до кога ще продължава това?! И колко качествени хора трябва да паднат, за да се вземе голямата лопата и да се изринат тия никакви хора, които Кеворкян по малко по-различен повод нарича в една своя статия  “екзекутори на стойностни личности“.

Калинкина депутатска мъка

Вълнува ли някого въпроса как се става депутат? Как се става депутат? Ако искам да стана, какво правя? Или какво НЕ правя? Къде отивам, с кого … примерно разговарям…? Защо точно аз ставам депутат? Какво всъщност представляват депутатите? Имат ли общи белези? Трябва ли да притежават някакво качество или няколко качества, или не се налага?

Питам се, защото се оказва, че повече ни вълнува, когато един депутат напусне някоя си/нечия си парламентарна група, отколкото как е станал такъв, та изобщо се е стигнало до напускането му. Геройското му напускане отгоре на всичко!

Преди известно време трябваше да ни развълнува, че Калинка напуснала парламентарната група на „Атака“, сега пък трябва да ни вълнува кой писал на майка й писма, що писал, тя как е, кой мъж й давал сили в този труден момент…. ?!? Вече не знам какво да си мисля!

Зор да станат депутати, после пък зор да види цял народ, че решили да напускат. Абе на кого му пука изобщо! Каква е тая Калинка, какво е допринесла и на кого, какво правеше в „Атака“, как я избраха, какви са й белезите… Свят да ти се завие!

За какво си струва да се работи?

Днес казах на един колега, че дори в неделя съм отделила време да поработя… заради него! В положителния смисъл, заради него. А той учудено повдигна вежди: „Заради мен?!?“ Един вид – откъде пък накъде заради мен!?

Ами, заради теб – повторих аз. – Заради какво друго!

За какво друго си струва да се работи? Заради нищо друго, освен заради хората! Знам, че отговор „А“ е различен – заради пари. Но моят е „В“ – заради хората. А понякога и заради един конкретен човек, който знаеш, че си прави нещата, иде му отвътре да си ги направи. Тогава и на теб ти иде и даже ти става съвестно, ако не си свършиш твоята част.

Верижният ентусиазъм и заразителната работоспособност! Толкова си падам по тях!

Закостенелости на работното ти място

Притъмняло ми е вероятно, след като ме избива на мрачни фонове за блогове Този мозаечно-фаянсово-мраморен отблясък ме привлече със студенината си! Странно усещане. Да не започвам да привиквам към студ, мрак… Май вече понасям едни други отношения и плувам в една друга среда, в която преди не можех да мърдам спокойно точно, поради липсата на хладнокръвие. Да не започнах да мутирам?!? Да не съм взела да придобивам защитна окраска?!?

А понякога си внушавам мисията на разбутвач на закостенелости! Естествено закостенелостите лееееко само вибрират от моята активност наоколо и изглежда, че мисията ми е невъзможна. Но знае ли се! Все пак, дори да издухаш само прахта от нещо, нещото започва да изглежда по-лъскаво… Пък и важно е да не се отказва човек от самовнушенията, които го карат да се чувства с мисия, когато го загложди съмнението, че се приспособява, мутира, видоизменя се и му става хладно и мрачно…

Понеделнишко Пълнолуние

Илияна Раева разказва в сп.ЕВА, че поставя съчетания с момичетата по пълнолуние. Тогава се активизирала творческата енергия. Почудих се, дали творческата енергия все още се брои сред енергиите… Глупаво чудене, естествено, но някои срещи, хора, ситуации ми провокират подобни съмнения.  Ще разчитам на пълнолунието. Надявам се да ми върне жизнената нетърпимост към липсата на творчество наоколо.

Утре сутринта започва пълнолунието. В 9.30. Освен това Луната в Рак предизвиква освобождаване на емоции, проливане на някоя друга сълза и като цяло водата отмива… на кой каквото му пречи и тежи… В астрологичните четива пише още, че може да извадим от килерите застоялите вещи и да ги изхвърлим. Не пише да вадим души. С памук също не може! А някои го умеят, вероятно и по пълнолуние…

С пълнолунието седмицата тръгва с прочистване от тъга – тя запушва артериите ни за щастие и от страх – всъщност най-големият враг на щастието.

Гледа ми се новия филм с Брад Пит – „Кешбол“!

Най-желаният подарък

В България никой не ти казва да се пробваш да направиш това, което не се осмеляваш, никой не те насърчава да рискуваш в името на любовта, да следваш сърцето си въпреки риска, никой не те бута да отидеш натам, накъдето искаш да вървиш… Най-липсващият подарък е надеждата. Никой дори не се осмелява да ти я подари…  Ако нещо е объркано и сложно, при нас става още по-сложно, мъчително и почти непостижимо.

А всъщност най-желаният подарък в края на всяка една година е… НАДЕЖДАТА!  Американците знаят добре, че това е истината и затова всичките им филми за Коледа и Нова Година се получават. Поредният, който гледах преди часове – „Новогодишна нощ“ с участието на съзвездие актьори, създава перфектното чувство, че си на точното място, правиш точно, каквото трябва и фойерверките са за теб. Специално. За теб и любовта, естествено.

Сериалът на подпалвачите

По време на войната в Югославия някой обясняваше колко е лесно да пускаш бомби отвисоко – на екрана виждаш един обект, който трябва да се разруши. И ти разрушаваш обекта. Като на компютърна игра. С едно движение. Обаче долу, където ще падне бомбата, няма обект. Там има дом, семейство, дете, куче, приятели, има лична история, драма, болка,  има смърт, има всичко друго, но не  - обект!

Сезонът на българските сериали ни изненада с един 3D екшън, при това на живо! Гледаме го всяка вечер и даже се превърна в сериозна конкуренция на „7 часа разлика“ и „Стъклен дом“. Сериалът на подпалвачите, пред който предстоящите новогодишни фойерверки започват да губят сила, ни се представя в новините едновременно или поетапно на всички бг телевизии. Всъщност става все по-интересно. Или по-гадно. Зависи от сценария.

Скритото оръжие на турския премиер били турските сериали, които донесли на страната само позитиви – много пари, много туристически интерес, много добри впечталения за живота там. Няма връзка, знам, но няма връзка и с Франция, където през 2010 г. били подпалени над 40 000 ! автомобила. Ние не сме Франция. Не сме и Турция.

Мъчно ми е /при това отдавна го схванах и затова ми е още по-мъчно/, че истинската журналистика е като истинската любов – случва се рядко, при някои – никога. А тя е тази, която влияе, заради чиито разкрития нещата могат и да се получат, поне възниква надежда у хората, че това може да стане. Тя е тази, на която не е възможно да й сложиш синджир и да я вържеш за властта, защото ще се дърпа, ще се дърпа и накрая ще го скъса.

Присъствах лично на един от пожарите, говорих с хората, с полицаите, гледах какво правят репортерите, слушах, виждах и после пак гледах, слушах, само че по телевизиите, и четях по вестниците, и  ми се плачеше. Но така е отдавна…

По-важното е, дали някой ще отбележи, че с тези коли са пътували хора, преживявали са,  вътре в тях е имало лични вещи, които са изгорели заедно с всичко… Няма волан, няма седалки, няма жабка, няма скоростен лост… всичко е на въглен! Стърчат едни рамки само…Тези коли не са само автокаско или обекти, тъй като не са ги управлявали роботи? Нали?

Имам си своя версия за сериала, но не ми харесва. Не ми харесва и сценария.

Какво е щастие за теб

Когато вратите на театъра се затворят и светлините в салона угаснат, попадаш в онзи свят, за който отвън само мечтаеш – неосъществимия, идеалния, забранения… Затова ми харесва в театъра. При драпериите и многото нива, скулптурите, наредените снимки, покрай прожекторите и движещите се предмети – къщи, морета, илюзии, впечатления… Можеш да се загубиш, без да те търсят, можеш да  останеш при героите, без да е неприлично, а можеш и да не искаш да се върнеш…  Изкуството като спасителната сламка на човечеството – това му е неговото можене.

„Когато разбереш какво е щастие за теб, ще заживееш нов живот…“ , от  мюзикъла „Котки“ на Андрю Лойд Уебър и Томас Стърн Елиът.

Все пак и аз…

… се впечатлявам от някои неща…

Например от словосъчетанието, дадено по адрес на Теди Кацарова – „очарователната гласовитка“! Хахаха! Как да останеш безразличен?! Нестихващ е подемът на журналистическата изобретателност, какво ли няма да прочетем и да чуем по тези наши земи… Очарователна – очарователна, гласовитка – гласовитка, ама как да победи майка си, как?

Съвсем друго е с Бойко Борисов. Той ме впечатлява непрекъснато. Харесва ми заснет на големи, едностранични цветни снимки, в движение, с изявен релеф. Харесва ми особено напоследък, когато се завъртя в конкуренция с Бербатов и вестниците го публикуват в размах. Чудя му се на Бербатов къде е тръгнал с тая мършава фигура да се състезава с нашия премиер, чудя му се наистина! Но подозирам, че той самият не предполага за това състезание… Като пълнолетен гражданин, ако нещо изобщо зависи от мен, предлагам на Бойко Борисов да остане само на пистата за най-добър спортист, като великодушно отстъпи от пистата за художник. Все пак…

Другото нещо, което ме впечатли, са психолозите, които най-сетне разкриха, че профила на подпалвача на коли в София не съвпада с профила на пиромана. Щото аз така си мислех от самото начало, но изчаквах и психолозите да се произнесат. Все пак…

Прочетох едно също впечатляващо заглавие, което според мен е сбъркано. Пишеше „Цените се топят по Коледа“, но вероятно са искали да напишат „Парите се топят по Коледа“. Все пак читателят най-добре знае кое наистина се топи…

Един италианец написал книга по повод на факта /???/, че 70% от жените и мъжете изневеряват. Това го възприех почти като новина.  Когато процентите достигнат 100, без да ги надхвърлят, и аз ще напиша книга. Но ако случайно попадна сред анкетираните, смятам да дам повече от един отговор. За по-сигурно.

Накрая искам да си призная, че дори аз, която обикновено тая големи очаквания, не очаквах такъв напор от български сериали! Просто не смогвам да ги следя. Вече дори не знам какво изпускам, какво губя, на кой канал съм… Сезонът на българските сериали не само ме впечатлява, но започва и леко да ме подлудява. Каква е тази отприщена производителност?!  Какви хора са тези Халваджиян и Митовски?! Нечовеци! Дойде ми в повече и една сцена, която обхвана целия екран на тв-то ми в най-гледаното вечерно-семейно време – 20.20 ч. в неделя. Сцената с Милото, застанал разкрачен, който дърпа рязко хавлията си и открива слабините си пред клекнала проститутка, която от своя страна трябва да си свърши, по думите му, работата…

Полунощ в Париж

Дали има мъж, който би отказал да седне на една маса с Хемингуей? И да чуе, че ако любиш изумителна жена, чувстваш истинска страст и губиш страха си от смъртта. А страхът идва от липсата на любов или от недостатъчната, което е същото и ако те е страх да не умреш, никога няма да се справиш…

„Полунощ в Париж“ е филм на Уди Алън, в който в полунощ, в Париж, можеш да се отървеш от настоящето си. Главният герой е самият Уди Алън, иначе няма защо така бързо да говори, да ходи приведен, да бъде умен, да се влюбва в истински жени и да харесва разни гледки на Париж, в които вали като из ведро, но е до болка романтично и любовно… Е, в следващ момент винаги може да те обезглавят, но това му е прекрасното на Уди Алън – обича живота в детайли. Даже като смесва епохите само, заради неспособността на някои хора да си харесат настоящето…

Фидосова, Монтанезиум, Масон

Е нема такова чудо! Масоните изведнъж излязоха на най-откритата и светла част на вестника – последната страница! Допреди време никой и не знаеше какви са тези масони, какво ги обединява, за какво се борят, как живеят и изобщо що е то масонство и има ли го у нас, а сега – хоп! – масоните в ресторанта на кого? На Искра Фидосова, естествено. Как не сме се сетили! Ние, без черни костюми и бели ръкавици, непросветените във взаимовръзките, поддържащи тайнствеността на този свят, как не се досетихме, че Монтанезиум, Монтана, Масон… всичко е само прикритие! Фидосова обаче изпуснала да зареди ресторанта си /или града/ с достойни пури за високите, (що пък и тайнствени???) гости! Хъ!

Вестниците са пълни с изненади тези дни… Не е само ледниковият период, последната зима, през която се спускаме волно с шейни и се бием весело със снежни топки, не, не е… А можеше и само това да е! Ама то – не!

Енчев от „Румънеца и Енчев“ заминава ЗАВИНГИ в Банско.  Колко смешно изречение! Колко много смешно! При това под път и над път го срещаме! Какво значи това ЗАВИНАГИ??? Къде е това Банско? Някъде на друга планета ли? Те, хората, откога завинаги се пренесоха по цялото земно кълбо и завинаги пътуват надлъж и нашир, а той, Енчев – завинаги в Банско! Какво искат да кажат, не разбирам…

Хареса ми като че ли само едно-едничко самотно изречение над една тясна колонка вляво, което звучи скромно, някак си междудругото, а всъщност крие такъв огромен потенциал, възбужда толкова въпроси, носи такъв заряд, че … Та простичкото заглавие на колонката гласи: „Правят ново БДЖ“. Както казва героя на Малин Кръстев, когото наистина харесвам – Ти да видиш!

да се радваш ли, да плачеш ли…

-Учителката по музика е чистачката – каза детето. – Как така? – попитах.  - Ами, чистачката, която ни чистеше, ни стана учителка по музика. – А, сигурно е решила да си изкарва допълнително пари като чисти – казах аз. – Ами не – отвърна детето, – госпожата каза, че са назначили нов учител по музика. – Ама тази, която чисти ли? – Да, аз съм я виждал как чисти… – Аха – отвърнах.

Мина  време от този диалог и докато говорихме за друго, детето изведнъж каза: – А учителката ни по музика може да свири на пиано… – Ееее – зарадвах се аз, – супер!

 

 

Happy Halloween,Mr President!

Страх да те хване! Нощта на изборите пооочти съвпадна с нощта на вещиците… Брррррррррр! И колко тикви… чак на сладко ми замириса… на тиква с мед! И все светят… Огряват студената нощ… Бръъъъъррррр!

да поцитираме…

„А пък неизвестно защо Бойко крачеше към НДК сякаш на забавен каданс – на миналите избори дори със счупен крак вървеше доста по-бързо.“

„И Юлиян Вергов го бяха натоварили с непосилна тежест – питаха го например дали ГЕРБ е новият СДС! А това е въпрос за социолог, оял се с преувеличения, не за актьор.“

„А Ценко Чоков – шерифът на с.Галиче, когото Бойко арестува и мачка, докато беше главен секретар на МВР, вече трайно е от ГЕРБ, стана дори и кмет. Той ги арестува, а те си го обичат.“

Кеворк Кеворкян описва влизането на Б.Б в НДК в нощта на изборите, участието на Вергов в БТВ, както и изборът на Чоков за кмет на с. Галиче.

Истинският избор

Ако българите можехме да избираме между кандидати за властта като тези уникални изпълнители от финала на „Гласът на България“, щяхме да бъдем едни щастливи българи…

Явно когато Господ е давал талант на България, просто е пропуснал политиката… хубавото е, че поне извън нея, почти навсякъде, е бил доста щедър към нас!