Как думата “МОРАЛ”?! отново влезе в употреба

Днес сутринта все едно в просъница чувам как по някоя телевизия се задава следния въпрос: “Значи по време на криза трябва да има морал, а иначе – не трябва, така ли?”

Оказва се поредният уточнителен, станал почти бюлетинен тези дни, разговор за това кой колко взел, кога ги взел, защо ги взел и – МОРАЛНО ЛИ Е?

Понеже нали е законно, изведнъж някой се сети за тази забравена, обезмаслена, така да се каже, думичка МОРАЛ.

А аз защо ли си мислех, че вече не присъства в речника, че никой не познава значението й и малцината, останали верни на нейния дълбоко заровен смисъл, дори не си и помислят да я споменат. Аз защо така си мислех??? И каква изненада за мен!

Интересно, че никой не повдигна въпроса защо така е законно да се взима по много от едни и пак е законно да се взима по малко от други! Защо е законно? А намесиха морала. Какво общо има той!? В криза, в не криза, в подем? Морал няма. Някой учи ли децата в училище какво означава тази дума? Някой у дома споменава ли я вече? Или аз съм твърде наблюдателна или просто съм сляпа, та не го откривам.

От друга страна как изобщо може да ти хрумне, че по време на криза трябва да има повече морал! Та точно тогава мисленето като цяло е сведено до едното грабене. За да не си и ти в локвата, да не си в криза като другите, като глупците. В началото на т-нар. криза някои бизнесмени с гордост твърдяха и потриваха от радост ръце, че са удвоили печалбите си, че не са паднали, а са се изправили още повече. А как ли е станало това? С морал?

Съвсем не. Станало е пак законно. И така става и по време на криза, и по всяко време.

А що се отнася до морала… по-добре да си го заровим пак, както доскоро. И без друго толкова са се гаврили с него, че само допълнително ще усложним положението. Особено с децата. Може пък някое да чуе и да схване погрешно…

Какво още има в касата?

Циркът е любимо зрелище и за малки, и за големи. Неслучайно всяко изписване на бебе се съпровожда от поне двама цигани с барабан и акордеон, които под мустак те убеждават, че тоя живот без малко циганско не струва!

Тоя живот без цирк явно нищо не струва.

Представленията са различни, репертоарът е добър. Сутрешните и вечерни представления сега се наричат “Здравна каса”. Наааай-общо казано. Имаше един добър въпрос преди време – как ви започва денят? И един удивителен отговор: С усмивка.

Сега поне не ни питат. Директно включване – хвърчат във въздуха страховити реплики, после се спускат задължителните извинения; след това идва редът на даренията, оставките, на жертвите, паднали в името на народа… колко зрелищно! Стонове, обяснения, логични пожертвования. И вечерта – отново същото. Вечерният цирк.

И всичко това заради какво?

Заради добре познатото – айде за вас – достатъчно, сега малко  и за нас. Дааа!

Да не си е помислил някой, че миналата година, че поминалата и т.н. не е имало ДМС-та, не е имало достойни хора като Нешева?!? Айде де! Те, по принцип, там, където са парите, обикновено са и най-достойните. Именно заради тях и работят достойни фармацевтични компании! Бъдещето на тези хора е в техните лекарства, а това си е сериозна отговорност. Но… и тя си има определен период на давност. После – друг я поема. А поемането от друг не става току-така. Както вече стана дума, тоя живот без цирк нищо не струва!

Нашите заплати

Изнервям се, когато слушам изключително екстравагантни мнения като тези от един тв блок сутринта, че понеже заплатите в Бърза помощ наистина били ниски, трябвало да ги повишат, за да стимулират работещите там!

По принцип ниските заплати като се увеличат, стават нормални. А стимулирането, според моите разбирания, е, когато ти дадат нещо над нормалното. Именно за да те стимулират.  Така че ако взимаш 400 лв. и ти дадат 500 или 600, изобщо не те стимулират, а само ти помагат, при това немного, за да оцелееш. Защото с 400 не е възможно да оцелееш.

“А нашите заплати – каза един колега днес, докато му споделях изнервянето си, – и те са ниски, а не сме Бърза помощ!”

Голям лаф, нали!

 

 

 

 

А ние пак оцеляваме

Докато слушах поредния румънски хит, си помислих, че румънските песни,     турските сериали и… дори гръцките протести значително изпреварват по творчество традиционното българско оцеляване…

За жалост в момента не можем да се похвалим с криейтив.

Сам по себе си Росен Плевнелиев не е достатъчен. Имаше едно леко покачване на градуса с водолейската нестандартност на г-жа Плевнелиева, но в крайна сметка как да пренебрегнем онова чувство на самотност, което обгръщаше новия президент в неговите първи стъпки по замръзналия червен килим и се засилваше заедно със засилването на острия снежец, който засипваше раменете му. Незабравима картина за все още и все пак патриархалното българско общество… А всичко останало попада под знака на орисията ни да оцеляваме, да водим непрестанна битка за преодоляване на бита, на снега, на безстопанствеността, на безотговорността и… Не е вярно, че идеите летят свободно във въздуха и пак така свободно се улавят. Ако беше вярно, все щяхме да хванем нещо от тия съседи на тия Балкани…

Няма заглавие

Ако голяма част от хората в един екип, а защо не и цяла държава, са недоволни от управлението, много трудно се стига до идеята да се организират и обединят, за да отстранят това управление. Много по-лесно на всички започва да им хрумва те да се махнат, да се спасят поединично, кой както може и накъдето му видят очите. Така една фирма постепенно я напускат ценните й кадри, а една държава – младите й хора.

Парадоксът е, че дори фирмата да фалира след напускането на сериозния ресурс, изводът най-често е удивително нагло махване с ръка: е, просто изпраха парите, това е.

Така кръгът се затваря. Те – напусналите, са се спасили или не, това си е техен проблем, да не са напускали. Тя – фирмата, държавата, е фалирала, но какво пък, все някой ще й даде кредит, втори шанс, ще я преименуват, ще я вземе под крилото си поредният “купувач”, могъщ покровител или цял съюз и… толкоз!

Малко преди това интересно настояще беше почти модерно непрекъснато да говориш, че си търсиш по-хубава работа, че възнамеряваш да напуснеш в скоро време и т.н. Ако пък не го правиш, значи си некадърен, търпиш какво ли не, позволяваш всякакво отношение и си просто едно нищо!

Странни работи! Но както казва Н.Филчев, вече не си спомням какъв бях…

П.Р. Никола Филчев пред Цветанка Ризова… какво предаване само!

По време на война такива хора те убиват

Поредният “подвиг” на лицемерните, двулични, некадърни, но безпардонни хора, които не се спират пред нищо, за да постигнат целите си, все по-често не ми дава покой.  Не мога да се примиря, че това е нещо като вълна, която те залива и спиране няма.  Не разбирам възпитанието на тези хора и единствената им способност – да ти забият нож в гърба или да чакат само да отминеш, за да излеят помията си по твой адрес.

В мирното ни съществуване такива хора предизвикват поражения, които по време на война се наричат само с една дума – смърт. Ако сме във война, такива хора те гръмват без да им мигне окото, забиват ти  истински ножа в гърба и не просто те предават, а вървят напред без да се интересуват от броя на жертвите, останали зад гърба им.

Ето заради това, още повече не разбирам как интелигентните продължават да ги търпят и да им правят път и как тези хора си живеят, неспирани от никого и дори поощрявани незнайно защо от някого. Чудя се до кога ще продължава това?! И колко качествени хора трябва да паднат, за да се вземе голямата лопата и да се изринат тия никакви хора, които Кеворкян по малко по-различен повод нарича в една своя статия  ”екзекутори на стойностни личности”.

Калинкина депутатска мъка

Вълнува ли някого въпроса как се става депутат? Как се става депутат? Ако искам да стана, какво правя? Или какво НЕ правя? Къде отивам, с кого … примерно разговарям…? Защо точно аз ставам депутат? Какво всъщност представляват депутатите? Имат ли общи белези? Трябва ли да притежават някакво качество или няколко качества, или не се налага?

Питам се, защото се оказва, че повече ни вълнува, когато един депутат напусне някоя си/нечия си парламентарна група, отколкото как е станал такъв, та изобщо се е стигнало до напускането му. Геройското му напускане отгоре на всичко!

Преди известно време трябваше да ни развълнува, че Калинка напуснала парламентарната група на “Атака”, сега пък трябва да ни вълнува кой писал на майка й писма, що писал, тя как е, кой мъж й давал сили в този труден момент…. ?!? Вече не знам какво да си мисля!

Зор да станат депутати, после пък зор да види цял народ, че решили да напускат. Абе на кого му пука изобщо! Каква е тая Калинка, какво е допринесла и на кого, какво правеше в “Атака”, как я избраха, какви са й белезите… Свят да ти се завие!

За какво си струва да се работи?

Днес казах на един колега, че дори в неделя съм отделила време да поработя… заради него! В положителния смисъл, заради него. А той учудено повдигна вежди: “Заради мен?!?” Един вид – откъде пък накъде заради мен!?

Ами, заради теб – повторих аз. – Заради какво друго!

За какво друго си струва да се работи? Заради нищо друго, освен заради хората! Знам, че отговор “А” е различен – заради пари. Но моят е “В” – заради хората. А понякога и заради един конкретен човек, който знаеш, че си прави нещата, иде му отвътре да си ги направи. Тогава и на теб ти иде и даже ти става съвестно, ако не си свършиш твоята част.

Верижният ентусиазъм и заразителната работоспособност! Толкова си падам по тях!

Закостенелости на работното ти място

Притъмняло ми е вероятно, след като ме избива на мрачни фонове за блогове Този мозаечно-фаянсово-мраморен отблясък ме привлече със студенината си! Странно усещане. Да не започвам да привиквам към студ, мрак… Май вече понасям едни други отношения и плувам в една друга среда, в която преди не можех да мърдам спокойно точно, поради липсата на хладнокръвие. Да не започнах да мутирам?!? Да не съм взела да придобивам защитна окраска?!?

А понякога си внушавам мисията на разбутвач на закостенелости! Естествено закостенелостите лееееко само вибрират от моята активност наоколо и изглежда, че мисията ми е невъзможна. Но знае ли се! Все пак, дори да издухаш само прахта от нещо, нещото започва да изглежда по-лъскаво… Пък и важно е да не се отказва човек от самовнушенията, които го карат да се чувства с мисия, когато го загложди съмнението, че се приспособява, мутира, видоизменя се и му става хладно и мрачно…

Понеделнишко Пълнолуние

Илияна Раева разказва в сп.ЕВА, че поставя съчетания с момичетата по пълнолуние. Тогава се активизирала творческата енергия. Почудих се, дали творческата енергия все още се брои сред енергиите… Глупаво чудене, естествено, но някои срещи, хора, ситуации ми провокират подобни съмнения.  Ще разчитам на пълнолунието. Надявам се да ми върне жизнената нетърпимост към липсата на творчество наоколо.

Утре сутринта започва пълнолунието. В 9.30. Освен това Луната в Рак предизвиква освобождаване на емоции, проливане на някоя друга сълза и като цяло водата отмива… на кой каквото му пречи и тежи… В астрологичните четива пише още, че може да извадим от килерите застоялите вещи и да ги изхвърлим. Не пише да вадим души. С памук също не може! А някои го умеят, вероятно и по пълнолуние…

С пълнолунието седмицата тръгва с прочистване от тъга – тя запушва артериите ни за щастие и от страх – всъщност най-големият враг на щастието.

Гледа ми се новия филм с Брад Пит – “Кешбол”!

 

Най-желаният подарък

В България никой не ти казва да се пробваш да направиш това, което не се осмеляваш, никой не те насърчава да рискуваш в името на любовта, да следваш сърцето си въпреки риска, никой не те бута да отидеш натам, накъдето искаш да вървиш… Най-липсващият подарък е надеждата. Никой дори не се осмелява да ти я подари…  Ако нещо е объркано и сложно, при нас става още по-сложно, мъчително и почти непостижимо.

А всъщност най-желаният подарък в края на всяка една година е… НАДЕЖДАТА!  Американците знаят добре, че това е истината и затова всичките им филми за Коледа и Нова Година се получават. Поредният, който гледах преди часове – “Новогодишна нощ” с участието на съзвездие актьори, създава перфектното чувство, че си на точното място, правиш точно, каквото трябва и фойерверките са за теб. Специално. За теб и любовта, естествено.

Сериалът на подпалвачите

По време на войната в Югославия някой обясняваше колко е лесно да пускаш бомби отвисоко – на екрана виждаш един обект, който трябва да се разруши. И ти разрушаваш обекта. Като на компютърна игра. С едно движение. Обаче долу, където ще падне бомбата, няма обект. Там има дом, семейство, дете, куче, приятели, има лична история, драма, болка,  има смърт, има всичко друго, но не  - обект!

Сезонът на българските сериали ни изненада с един 3D екшън, при това на живо! Гледаме го всяка вечер и даже се превърна в сериозна конкуренция на “7 часа разлика” и “Стъклен дом”. Сериалът на подпалвачите, пред който предстоящите новогодишни фойерверки започват да губят сила, ни се представя в новините едновременно или поетапно на всички бг телевизии. Всъщност става все по-интересно. Или по-гадно. Зависи от сценария.

Скритото оръжие на турския премиер били турските сериали, които донесли на страната само позитиви – много пари, много туристически интерес, много добри впечталения за живота там. Няма връзка, знам, но няма връзка и с Франция, където през 2010 г. били подпалени над 40 000 ! автомобила. Ние не сме Франция. Не сме и Турция.

Мъчно ми е /при това отдавна го схванах и затова ми е още по-мъчно/, че истинската журналистика е като истинската любов – случва се рядко, при някои – никога. А тя е тази, която влияе, заради чиито разкрития нещата могат и да се получат, поне възниква надежда у хората, че това може да стане. Тя е тази, на която не е възможно да й сложиш синджир и да я вържеш за властта, защото ще се дърпа, ще се дърпа и накрая ще го скъса.

Присъствах лично на един от пожарите, говорих с хората, с полицаите, гледах какво правят репортерите, слушах, виждах и после пак гледах, слушах, само че по телевизиите, и четях по вестниците, и  ми се плачеше. Но така е отдавна…

По-важното е, дали някой ще отбележи, че с тези коли са пътували хора, преживявали са,  вътре в тях е имало лични вещи, които са изгорели заедно с всичко… Няма волан, няма седалки, няма жабка, няма скоростен лост… всичко е на въглен! Стърчат едни рамки само…Тези коли не са само автокаско или обекти, тъй като не са ги управлявали роботи? Нали?

Имам си своя версия за сериала, но не ми харесва. Не ми харесва и сценария.

Какво е щастие за теб

Когато вратите на театъра се затворят и светлините в салона угаснат, попадаш в онзи свят, за който отвън само мечтаеш – неосъществимия, идеалния, забранения… Затова ми харесва в театъра. При драпериите и многото нива, скулптурите, наредените снимки, покрай прожекторите и движещите се предмети – къщи, морета, илюзии, впечатления… Можеш да се загубиш, без да те търсят, можеш да  останеш при героите, без да е неприлично, а можеш и да не искаш да се върнеш…  Изкуството като спасителната сламка на човечеството – това му е неговото можене.

“Когато разбереш какво е щастие за теб, ще заживееш нов живот…” , от  мюзикъла “Котки” на Андрю Лойд Уебър и Томас Стърн Елиът.

Все пак и аз…

… се впечатлявам от някои неща…

Например от словосъчетанието, дадено по адрес на Теди Кацарова – “очарователната гласовитка”! Хахаха! Как да останеш безразличен?! Нестихващ е подемът на журналистическата изобретателност, какво ли няма да прочетем и да чуем по тези наши земи… Очарователна – очарователна, гласовитка – гласовитка, ама как да победи майка си, как?

Съвсем друго е с Бойко Борисов. Той ме впечатлява непрекъснато. Харесва ми заснет на големи, едностранични цветни снимки, в движение, с изявен релеф. Харесва ми особено напоследък, когато се завъртя в конкуренция с Бербатов и вестниците го публикуват в размах. Чудя му се на Бербатов къде е тръгнал с тая мършава фигура да се състезава с нашия премиер, чудя му се наистина! Но подозирам, че той самият не предполага за това състезание… Като пълнолетен гражданин, ако нещо изобщо зависи от мен, предлагам на Бойко Борисов да остане само на пистата за най-добър спортист, като великодушно отстъпи от пистата за художник. Все пак…

Другото нещо, което ме впечатли, са психолозите, които най-сетне разкриха, че профила на подпалвача на коли в София не съвпада с профила на пиромана. Щото аз така си мислех от самото начало, но изчаквах и психолозите да се произнесат. Все пак…

Прочетох едно също впечатляващо заглавие, което според мен е сбъркано. Пишеше “Цените се топят по Коледа”, но вероятно са искали да напишат “Парите се топят по Коледа”. Все пак читателят най-добре знае кое наистина се топи…

Един италианец написал книга по повод на факта /???/, че 70% от жените и мъжете изневеряват. Това го възприех почти като новина.  Когато процентите достигнат 100, без да ги надхвърлят, и аз ще напиша книга. Но ако случайно попадна сред анкетираните, смятам да дам повече от един отговор. За по-сигурно.

Накрая искам да си призная, че дори аз, която обикновено тая големи очаквания, не очаквах такъв напор от български сериали! Просто не смогвам да ги следя. Вече дори не знам какво изпускам, какво губя, на кой канал съм… Сезонът на българските сериали не само ме впечатлява, но започва и леко да ме подлудява. Каква е тази отприщена производителност?!  Какви хора са тези Халваджиян и Митовски?! Нечовеци! Дойде ми в повече и една сцена, която обхвана целия екран на тв-то ми в най-гледаното вечерно-семейно време – 20.20 ч. в неделя. Сцената с Милото, застанал разкрачен, който дърпа рязко хавлията си и открива слабините си пред клекнала проститутка, която от своя страна трябва да си свърши, по думите му, работата…

Полунощ в Париж

Дали има мъж, който би отказал да седне на една маса с Хемингуей? И да чуе, че ако любиш изумителна жена, чувстваш истинска страст и губиш страха си от смъртта. А страхът идва от липсата на любов или от недостатъчната, което е същото и ако те е страх да не умреш, никога няма да се справиш…

“Полунощ в Париж” е филм на Уди Алън, в който в полунощ, в Париж, можеш да се отървеш от настоящето си. Главният герой е самият Уди Алън, иначе няма защо така бързо да говори, да ходи приведен, да бъде умен, да се влюбва в истински жени и да харесва разни гледки на Париж, в които вали като из ведро, но е до болка романтично и любовно… Е, в следващ момент винаги може да те обезглавят, но това му е прекрасното на Уди Алън – обича живота в детайли. Даже като смесва епохите само, заради неспособността на някои хора да си харесат настоящето…