Срам за БНТ

Снощи гледах по БНТ анонсирания няколко дни предварително филм за Белоградчик и скалите, които искаме да влязат в чудесата на света.

Родена съм в Белоградчик и съм много наясно какво представляват скалите, района, пещерата и т.н. Имах възможност да видя с очите си как след рекламата на скалите, след участието ни в класацията „New 7 Wonders of Nature“, се изсипаха туристи в града така, както никога досега, включително българи от цялата страна, които сякаш досега не бяха чували за Белоградчик, сякаш за тях скалите току-що са се извисили, поникнали са като гъбите след дъжд.

Заслугата за тази реклама е на кмета Емил Цанков. Може да е съдба, че се случи точно на него, може да е мисията му на този свят, но фактът е, че точно той популяризира това природно чудо, направи града известен и продължава да го прави.

След всичко това, което се изговори и изписа за Белоградчик, след успеха, който градът и скалите завоюваха в световен мащаб, след милионите (ако съм запомнила добре, бяха над 6 милиона гласа), които са гласували за скалите и най-вече след факта, че никой друг от България не направи нищо повече за нито една красота, природно чудо или феномен и единствено чрез Белоградчишките скали представяме природата си в света в момента, след всичко това, снощи гледах едно чудо на НЕентусиазираността, един пример на това как НЕ трябва да се прави филм/репортаж, едно възкръсване от миналато на тв прегледите, на обзорите, на поръчковите предавания, където няма емоция, няма чувство, има само статистика, изброяване на заслуги, една студенина, която отблъсква и в никакъв случай не може да те накара да гласуваш отново.

Петя Тетевенска, която е автор на това произведение, е дългогодишен труженик на БНТ. Мислех си, че за всичките години в телевизията, се добива една рутина, която поне прави нещата в рамката на доброто, не на много доброто, не на страхотното, не дори на професионалното, а на рутинното. Но това, което снощи гледах, не беше дори рутинно. Спасителните сламки все пак ги имаше – панорамата от птичи поглед и музиката понякога. Но слава Богу, че накрая дадоха думата на един французин, който е в екипа, проучващ пещера „Козарника“, за да каже единственото искрено, емоционално нещо в целия „филм“.

Може би всички, освен мен, са доволни. Най-вероятно са си казали нещо от рода: „Ами добре беше. Нали го пуснаха по БНТ. Все пак е Националната телевизия. Пък и колко дълго беше… Колко неща показаха… А видяхте ли онези двете момичета, които се усмихнаха… А каква панорама се откри!… “  и т.н.

Само че на мен ми се струва, че трябва вече да престанем с това задоволяване с нищото. Защото точно на него се разчита. Не стига вече да е „пуснато“ по БНТ,  не стига вече да е „дълго“. Трябва да е добро, много добро, трябва да ни развълнува, да ни провокира.

Иначе няма никакъв смисъл да се прави каквото и да е.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s