приемно „семейство“

Между всички изказвания на Цветанов, Дянков и пр., сред  ддс-та,  нахапани от кучета деца, паднали от мостове, операции на спец-частите и изпращания на Миро за Евровизията, сред новините за излезлите две цици на Андреа и любимите обувки на Кремена Халваджиян, дори аз сама си се чудя защо подхващам точно  тази тема.

Може би отговорът е, че всеки чува това, което е на неговите вълни.  А всяка вечер аз чувам една  „реклама“ и едно подстрекаване да стана приемно семейство. Защото всяко дете иска семейство.

Преди десет години  около 2 ч. следобед лежах в самостоятелна стая в болница „Св. Ана“. Бях родила преди два часа и ме бяха настанили сама в стая, защото така помолих лекарката, която изроди бебето. Но вероятно защото тогава нещата все още не се уреждаха единствено и само с пари, настаниха при мен още едно момиче.  Не знам какво стана с него и бебето , надявам се всичко да е наред, да са здрави и щастливи, оттогава нито съм ги чувала, нито съм ги виждала, но едва ли има празник, свързан с деца и семейство, в който да не съм помислила и за тях.

В 5 следобед, след като поговорихме с момичето (разбрах как се казва и от къде е, колко малко кила е качила и  как може да се побере в дънките си отпреди бремеността), след като стъпих на крака, защото нормалното раждане е такова – бързо минава, аз реших, че трябва да отида да си видя детето. Дори вече съжалявах, че не съм с него, а съм си издействала тази стая. Казах на  момичето от съседното легло, че отивам да си видя бебето и забързах по коридора.

Оказа се, че могат да ми дадат количката с бебето  и щастлива  и горда, влязох в стаята. От съседното легло момичето се надигна и ме попита, дали съм видяла неговото бебе…

Бях толкова щастлива, че в онзи момент не разбрах. После, през нощта, тя плака почти непрекъснато, но нали бях чувала за родилна треска, откъде можех да знам защо. Чувах я как хълца и как си говори, колко била тъпа, загубена и разни подобни. Аз, естествено, не се правех на заспала, опитах се да говоря, питах я какво й е, защо така говори, но тя нищо конкретно не казваше.

Така изкарах първата си нощ след раждането. На другата сутрин, категорично решена, че вече не ми трбява и миг без моето си дете, станах и се запътих да си взема бебето. И тогава момичето също стана. Обу си дънките, сложи си раничката и си тръгна.

Сама. Остави детето.

Десет години се чудя защо не успях да разбера по-рано, защо не ми каза, защо не направих нещо. И може би защо не взех аз и това дете…

Само че знаят ли тези, които ми рекламират приемните семейства, какво значи „приемно“ и какво значи „семейство“?!? Знаят ли какво значи да вземеш едно дете и после да го върнеш?  И какво значи да се решиш да бъдеш с едно дете, а то да те възприема така, както би му се искало? Защото нали всяко дете иска семейство. Както ми казват в рекламата. Да му бъдеш семейство за уикенда, за една почивка, а после да не си му. После да си го върнеш там, някъде си. Защото е по-добре от нищо. По-добре да си имаш семейство за два дена в месеца, отколкото да си нямаш изобщо. Така ли?

На мен ми се струва, че да бъдеш родител, както и да бъдеш семейство, не е нещо, което можеш да прочетеш като упътване и после да се обадиш на някакъв телефон…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s