I’m crazy but you like it

Пропадам в мисловна пропаст всеки път, когато давам  всичко от себе си, а отсреща получавам тъпия взор на теле.  Кое е вярното? Че хубавите неща се случват трудно или че ако нещо не трябва да се случи, ти се подсказва непрекъснато с разни трудности, проблеми и т.н., докато разбереш и се откажеш? Освен това, вярно ли е, че колкото повече можеш да носиш, толкова повече ти се предлага да носиш, а колкото си по-отворен, толкова повече затворени типове излизат насреща ти? Сещам се за Пипи Дългото Чорапче, която ходеше на ръце, заднишком, правеше по факирски палачинки, носеше кон и какво ли още не, за да впечатли едни съвсем обикновени деца като Томи и Аника, които не правеха нищо за нея. Дори напротив! Чакаха с досадни физиономии с какво ще ги изненада всеки ден и какво развлечение ще им осигури. Да, вярно е, че накрая тя получи любовта им, но не съм запомнила да изпада във възторг от това. Против едната самота и самотност ли е всичко това? Тази клоунада, в която аз, специално, често съм главен герой. Нещо вече не ме топли успокояващото обяснение, че съм си такава, а другите и те са си такива. А пък съвсем не желая да слушам, че не трябвало да очаквам хората да бъдат като мен, да реагират като мен. Пример:  аз  – емоционално, отдаващо се, а те като телетата, за които вече стана дума. Нали животът – най-голямото, всъщност единственото, предизвикателство, единствената игра, шахматната дъска, високата летва, нали това е мястото, където трябва да даваме всичко от себе си. Единственото място. Няма друго. И макар че сутринта започнах с Шакира и нейната „Loca“ – I’m crazy but you like it“ … започва да не ми пука, дали на някого му харесва моята лудост, става ми все едно, безразлично ми е . И не искам да чувам, че безразличните били най-опасни. Ето така се стига до тях.

 

5 thoughts on “I’m crazy but you like it

  1. hubavo kazano i istinsko. i makar da zvuchi dosta tuzno izraziava reshitelnost……napomnia mi na knigata „Televizionna Mreza“ kudeto edin vodesht na predavane karashe horata da si otvariat prozorcite i da kreshtiat „Tova poveche niama da produlzava“ ili neshto podobno….dokolkoto si spomniam!

  2. И мен ме побърква безразличието, празнотата, усещането, че си сам, защото никой не ти реагира адекватно. Това е самотата, а не другото. Правим се на клоуни не защото се страхуваме да бъдем сами, а зщото ни побърква неадекватността. Не се отказвай, Поли, животът е единствената игра, права си.

  3. Колко характерна емоционална експлозия,за това че човешкото чувство на неудовлетвореност от нещо и от някого е в постоянна готовност да ни връхлети.
    Животът Поли е комар,ролетка и зар.

  4. животът е труд, труд и пак труд. ако успееш да вземеш и нещо друго от него, добре, ако не успееш – той взима от теб

  5. Благодаря, Вени. Обикновено не е нужно много, за да почувстваме, че сме получили отговор, че има реакция, че не сме удряли в стена.
    Валентин, абсолютно съм съгласна. За нас, по-емоционалните, по-реагиращите, наистина е вярно,че ни побърква неадекватността. Но то би трябвало да се отнася принципно за мислещите същества, нали?
    Иване, мисля, че животът в никакъв случай не е рулетка и комар. Може да се получи това усещане в някои ситуации, но не живея все едно съм заложила живота си, за да го изиграя. И дано не греша.
    А на чичо дичо няма какво да кажа, освен че е малко крайно за мен неговото мнение, макар че сигурна съм, че взаимно си вземаме и даваме с живота.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s