Мутрата

Наричаха го писател, мафиот или онзи, който разкрива плановете на плъховете. Беше от тях – не чак плъх, но една от мишките, цвърчащи в подземията. Сигурно се е ласкаел от определението “писател”.

Сред т.нар.общественост нашумя с няколко книги. В тях описваше системата “долу”, но и действията, взаимоотношенията и ценностите на популярни личности, станали известни кажи-речи по същия начин, както автора. Самият той явно се намираше в момент на внезапен словесен прилив и го отприщваше не само в книгите, които стояха изправени най-отпред по серигиите, но и в телевизионни интервюта. Пред камерите говореше спокойно и без емоционалност изброяваше факти за този или онзи, за организацията на подземния свят и разбира се, за цар-плъх.

За първи път го видях на отсрещния тротоар. Съвсем небрежен, небръснат. Може би го забелязах, защото нямах друго занимание – чаках приятел в колата, слушах музика и наблюдавах минувачите. Той стоеше отсреща с една жена. После към тях се присъедини друг мъж, който им донесе закуски.

Обществеността се раздели – една част от нея го обявиха за лъжец, марионетка и измамник, а другата – за глупак. Получи се така, че на засегнатите в книгите им беше удобно да се слеят с обществеността и се престориха, че не става въпрос за тях. Естествено, двама-трима отрекоха, но иначе засегнати все едно нямаше. Казаха, че книгите му са художествена измислица. Вероятно са се намирали и такива, които са възприемали фактите за истина, но като цяло, никой от тях не подаде глава. Авторът започна да намеква, а впоследствие и директно обявяваше, че очаква смъртта си, защото няма човек, оставил делата си на земята безнаказано. Когато чу тези изявления, първата група от обществеността го обяви за страхливец, който говори, за да привлече вниманието на когото трябва и да спаси живота си. Втората група отново го нарече “глупак”.

Ако се съди по външния вид, човекът изглеждаше по-скоро спокоен, отколкото изплашен и по-скоро глупак, отколкото измамник. Видях го за втори път отново в същия район и затова предположих, че живее някъде там. Седях в кафенето, където всяка сутрин закусвах и пиех кафе. Собствениците ме познаваха и си правех компания с тях. В заведението, както навсякъде, държаха телевизора включен и се бях вторачил в него, когато влезе той, “писателят-мутра”. Придружаваше го другият мъж, който първия път донесе закуските. Явно се движеха заедно. Забелязах, че на никого от присъстващите в кафенето появата му не направи впечатление. Аз обаче го видях отблизо и си помислих, че за младите жени сигурно наистина е “мутра”, но въпреки здравия врат и сравнително едрата фигура, този човек не излъчваше и грам самоувереност. С придружителя си седнаха на последната маса.

И праведните, и грешните понякога стрелят. След това обикновено бягат. Може да има свидетели, но може и да не си спомнят достатъчно и да опишат само една съмнителна фигура. Полицията не открива съмнителните фигури, а обществеността забравя убития. За разлика от художествената литература, където измислицата разкрива престъпника и го наказва.

Когато го видях за трети път, разбрах, че той е там по същата причина, поради която и аз. Стоеше във фоайето на училището и двамата чакахме децата си. Беше пристигнал преди мен и заедно с други родители пристъпваше от крак на крак. Така правим, когато остават пет минути, преди госпожите да изведат децата, хванати две по две за ръка. После децата се втурват към родителите си, крещят, мятат чантите си и започват да молят за игра на двора. Неговото направи същото като моето. Той, въпреки че повече не го видях, направи същото като мен.

Убиха го около обяд, когато грее слънце, а хората отиват да поръчат обедното си меню. Един или два куршума в главата, проснато тяло, насъбрала се тълпа около опънатите жълти ленти, които отцепват мястото на кръвта. Поредните скучни кадри от любимите хроники на обществеността се появиха навсякъде, естествено придружени с текстове за убития. В тези текстове липсваха думи като страхливец, марионетка или глупак. Някои бяха придружени от малки портретни снимки, на които убитият изглеждаше симпатичен. Сюжетът бе изчерпан и на обществеността й остана само да помирише кориците. Обясниха убийството му със сгазването на лука на плъховете, прекрачването на границата, силното цвърчене, защото все пак и той идва “отдолу” – същият е, както и с вероятни финансови задължения.

Най-напред споменах в кафенето, а после и пред някои от родителите, с които заедно чакаме в училището, че ми се е случвало няколко пъти да го срещам. Казах, че се е движел в този район, идвал е да закусва в заведението и е посрещал детето си като нас. За моя изненада никой не си спомняше и никой не го беше забелязал. Тогава ми  хрумна да го напиша. Реших го най-вече, заради момента с децата, които се втурват към родителите си без значение, дали те са мафиоти, мутри или само писатели. От друга страна, казах си, художествената измислица не е чак толкова лош вариант. Особено, когато е единственият.

п.р. откакто през 2008 г. написах този текст, всеки м. април се опитва да излезе на светло. без моя вина и намеса. просто изведнъж се сещам за него, изведнъж го откривам и все през април… някои неща се случват май само така…

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s