Попът умря, да живее попът

Срещу Великден, час преди полунощ, решаваме да отидем на църква. Не че намирам в това нещо свято. Последният ми спомен от обикалянето на църквата в 12 през нощта беше комичен. В тъмнината изведнъж колоната спира. „Защо спряхме?“ – извисяват глас любопитните. Отговорът е смешен: „Попът падна“… Естествено последва бурен смях.

Но това беше отдавна. Тогава попът беше стар. Църквата – не така поддържана, отвън нямаше изорана площ с посеви. Днес в Белоградчик църквата е добре изглеждаща, чиста, стълбите до входа й разделят на две площта на двора, разграфена, засадена…

Стигнахме половин час преди литургията, поради незнание. Лично аз, макар че дълбоко вярвам в силата на Твореца, не намирам нуждата от посредничеството на поповете, и без друго сериозно компрометирани през годините, поне българските. Намирам тяхната роля полезна, единствено, ако се изпълнява както ролята на учителя, който трябва да разясни на децата за какво става въпрос. И това го прави искрено и със съзнанието, че обучава.

До 23.30 в църквата нямаше никой, спокойно запалихме свещ, помолихме се за здраве и дори поседяхме на столовете отстрани. В 23.30, когато трябваше да започне литургията, вече гъмжеше от народ, вътре почти не остана място, а попът се показа с гръб и започна да пее. Ако аз бях поп, щях да се обърна да поздравя всичките хора, дошли да изрекат Христос Воскресе в моята църква, да им обясня какво следа, какво се прави, как ще се обикаля, защо се обикаля, защо трябва да се запалят свещите на всеки един от неговата свещ, кой откъде да мине и как точно да стане при тази навалица, за да има ред, за де не се задушим, да не се стъпчем, да не превърнем в кошмар най-хубавото църковно събитие, най-светлия празник. И освен това – заради многото млади хора, които бяха дошли и едва ли знаят какво точно се прави в църквата на Великден и защо се прави. И заради всички останали, които също, силно се съмнявам, че знаят нещо повече от младите.

Не знам защо липсва тази комуникация между хората и църковните служители, простичките думи, които биха обяснили религиозните ритуали доста по-добре и биха приобщили хората към църквата.

След пеенето на попа, започна едно голямо блъскане кой по-напред  да си вземе огън от свещта му, после една стълпотворение точно на входа – едни влизат, други излизат, но понеже няма място, никой не мърда на никъде, а след това и самото обикаляне, което така и не се осъществи за друг, освен за самия поп. Той, предвождан от момчето с вдигнатата библия, си проправяше път и единствен обиколи три пъти църквата. След което, поради липсата на тонколони, гласът му едва-едва достигаше до хората – едни стигнали само до лявата страна на църквата, други до дясната, трети – най-отзад, почти никой от нас, не чу ясно Христос Воскресе! А пък половината, за да чуят все пак нещо, нагазиха в посевите. И потънаха в кал. Дъждът, валял през деня, спомогна за тоталното окалване. Накрая, докато се чистих в тревата, слушах как литургията щяла да продължи до 2 сутринта, как това била всъщност истинската литургия, как повечето щели да я пропуснат, защото били идвали само, за да чуят Христос Воскресе и как онези пък, които влезли в църквата, за да останат до 2, я накаляли с калните си обувки…

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s